Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.05.2020 08:59 - Преображение
Автор: pontus Категория: Изкуство   
Прочетен: 562 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 image

Преображение Господне

       Когато Рафаел умрял 37 годишен на 6-ти април 1520 година в дома си недалече от базиликата „св. Петър“, намерили на статива му платното „Transfiguratio“, което тъкмо било завършено. Сцената, дала името на един от господните празници (Мт 17,1-9; Мк 9,2-10; Лк 9,28-36), е съчетана с  непосредствено следващото изцерение на епилептичното момче, страдащо от лунатизъм (Мт 17,14-21; Мк 9, 14-28; Лк 9, 37-43). Когато след преобразяването си Исус слязъл в обичайния си вид от планината, множество хора били наобиколили учениците му. Един човек ги помолил да  изцерят неговия обладан от бесове син. Те не се справили. Бащата се обърнал към Исус, който прогонил демона, обладаващ момчето. Докато зрителите на платното си припомняли притчата за божия лечител, трябвало да се сетят кой е възложителят на картината: той принедлежал към рода Медичи, т.е. „лекарите“.  

       Наред с този автокомплимент сюжетът предлага и други намеци. По онова време се смятало, че причина за епилепсията била растящата месечина. Сега препратката е към полумесеца на исляма. Става дума за османците, които на 22 юли 1456 г. били победени в битката за Белград. За тази победа папа Каликст III научил на 6 август и същия ден въвел по този повод празника „Преображение Господне“ в латинската църква. (Източните църкви го празнуват от 5-ти век). Защо преображението и епилептичното момче били избрани за теми на картината? Коранът отрича кръстната смърт на Исус: сура 4,157. Този аят се вписва в едно учение, изобличено от 1-вия Никейския събор 325 г. като „докетизъм“ (гр. „изглеждане“). Тази ерес смятала телесното превъплъщение на Исус и кръстната му смърт за нереални, привидни. Другото коранично схващане за Исус е, че не е син божи (сура 19,88-92). По преценка на папата евангелската сцена на преображението била подходящо средство за опровергаване на ислямското учение за Исус със средствата на визуалната проповед. По това време в християнска Европа смятали, че Мухаммaд е бил  лунатик и дължи виденията си на епилептични пристъпи, когато получавал аятите. Сред героите на притчата в картината единствено епилептичното момче отправя поглед нагоре към Исус. Рафинирано подмятане, че едно сгрешено учение, символизирано чрез образа на болен, може да бъде поправено чрез терапевтичната намеса на лечителя Исус.

       Рядко са живописните образци, подходящи за учебен плац, на който могат да бъдат  онагледявани вьолфлиновите основни понятия линеарно-живописно, плоскост и дълбочина, затворена и отворена форма, множественост и  единство, яснота и неяснота. Възоснова на този подход можем да заключим, че горният – небесен – дял на картината обобщава граматиката на ренесансовия дух, а долният – земен – участък е бременен от едно ново светоусещане, което ще бъде родено същия век под името барок. Хората в долната половина на високото над 4 метра живописно платно са пресъздадени в естествен ръст. Естетическа стратегия, чрез която изображението навлиза в реалното пространство и прегръща зрителите. Пасивните наблюдатели трябвало да се усетят въвлечени като съучастници в притчата. Тогава те се разпознават като включени във водовъртежа от чувства, жестове и послания на останалите действащи лица в божията история. Католическата теология съобщава: божието царство няма да настъпи някъде и някога, а вече е започнало тук и сега. Горният - светъл - регистър на картината с изчистени, облекчени светли цветове, ефирна лекота на телата и спокойна симетрия в градежа се отграничава от долната - притъмнена - зона с хорска бъркотия, емоционален патос и начупени силуети надлъж и нашир. Композиционната противоположност внушава напрежение между изцерителната сила на Спасителя горе и суетния хаос на земния свят долу.

       Чрез воденето на светлината и аранжировката на персонажа от дясната група Рафаел насочва вниманието към лунатичното момче, което се крепи от мъжа в зелени одежди (зеленото в католическото облачение е литургичният цвят на надеждата). Това навярно е неговият видимо състарен от мъка баща. Джорджо Вазари в книгата си „Животописи на най-значимите живописци, скулптури и архитекти“ пише: „Мъките, измъчващи ревящото момче, си личат не само в ужасно изкълчените стави и преобърнати очи, но и в пулсациите на подутите вени и мъртвешката бледост на кожата“. Бащата представя детето си на деветимата мъже от отсрещната страна, от които чака помощ. С облещените си очи към тях той сякаш точи надежда от погледите, с което те му отвръщат на призива. От ляво на момчето пребледнялата облечена също в цвета на надеждата млада жена трябва да е сестра му, която удвоява зова на баща си към учениците. Божият народ дава свобода на нагласата си, че служителите на Господа могат да помагат на хората в беда. В ляво от групата се вижда още една жена в по-централна позиция, която с езика на тялото и на лицето си сякаш олицетворява упрека на народа към учениците заради неумението им. Дисхармоничното колориране на торса спрямо общата цветова атмосфера я прави хем част от множеството, хем външна. Според някои изследователи тя е персонификация на църквата. Църквата с неодобрителен поглед към собствените си служители.

       Сред групата на деветимата ученици, които възбудено се вторачват в лунатичното момче, изпъква един мъж облечен в синя туника и жълта мантия, който седи на брега на езеро (намек за брега на Генисаретското езеро, където Исус изцерил болни, Мат 14,34-36) върху отсечен клон (отсеченият клон според Римляни 11,19-20 е символ на отпадането от вярата). Книгата в коленете му са може би  светите писания, които обясняват развоя на събитията зад него. Заради неговата позиция на страничен наблюдател, мъжът би могъл да бъде и самият евангелист. Четирима ученици в средата символизират фазите на живота или четирите темперамента (тихия меланхолик, по-общителния сангвиник,  лидера холерик и омиротворения флегматик). Младият голобрад мъж с буйната руса коса, сключил стъписано ръце пред гърдите си, изглежда зареден с добра воля. Изследователите виждат в него апостол Филип, създаден от Леонардо да Винчи в „Тайната вечеря“. По-възрастният отдясно, изразяващ състрадание с полувдигнатите си ръце, би могъл да бъде Андрей, неговият земляк от Витайзда (Йо 1,44). Човекът с енергичния жест към страдащото момче може би е Юда Тадей, който според Legenda aurea e брат на Симон Зилот - намръщеният старец от квартета. Най в ляво в приглушената периферия двама ученици разговарят вероятно за отсъстващия им учител или се спорят, какво да правят в тази ситуация. Жестът на ученика с разперените пръсти издава съмнение и препраща към апостол Тома Неверни (Йо 20,25). Следователно стоящият срещу него би могъл да бъде Вартоломей. Пренебрегнатият от колегите си и показан в гръб безличен човек може да е предателят Юда Искариотски. Високо изпъкващ мъж с червена мантия събира погледите на търсещите помощ хора, сякаш е говорител на учениците. Той сочи с вдигнатата си ръка Преобразения, към когото не смее да обърне погледа си. Може би това е Яков Алфей, смятан за роднина на Исус и затова  приличал външно на него. Навярно заради тази прилика бащата на момчето го обърква със Спасителя. Това обяснява едва доловимата усмивка на лицето, когато ученикът се опитва да разсее недоразумението, сочейки към истинския изцерител.

        Хорската драма в долната половина на композицията задава въпрос, който очаква отговор от горната сцена на преображението господне. Господ ще слезе долу по тъмния коридор, който дистанцира божите служители от хорицата. Той лично ще изцери болното момче и ще смъмри маловерните си ученици.

       Върху скалното плато реещият се над земята Исус е обгърнат от сияние, струящо през властно разгръщащ се облак. Не е възможно да се направи единна илюстрация на случката, защото в детайлите синоптиците поставят различни акценти. Рафаел подхожда селективно, като предлага своя версия, синтезираща най-същественото от евангелските свидетелства. Наблюдателят разпознава Моисей по закръглените отгоре каменни скрижали с божите заповеди. Илия държи в ръцете си предсказанията за идването на Месия. Яков, Петър и Йоан са изпонаприпадали. Те не само отвръщат поглед от учителя си но и предпазват с длани очите си. Цветовете на облеклата им символизират трите божествени добродетели вяра, надежда и любов. Езикът на литургичните цветове от католическата миса крие отговора на задачата, която преобразяването на Господ поставя на учениците: синьото на петровата туника е вярата, зеленото у Яков е надеждата, а Йоан е облечен в червеното на любовта, засвидетелствана в мъченичеството. Забележително е майсторството, с което Рафаел позволява на дрехите да рефлектират цветовите нюанси на божествената светлина. Трактовката на въздушния трепет, трептенията в облеклата на реещите се тела и на взаимодействието на плътта с плата обучават зрението в по-голяма различителна способност. За оценката на рафаеловата колористика е по-добре да имаме пред очите някоя живопис на Микеланджело. Двамата провеждат знаменит цветови дуел.    

       В левия край в по-малък размер под едно дърво, облечени като диакони, коленичат в  молитвено преклонение светите мъченици Юст и  Пастор (+ 304 г., Испания), закрилници на диоцеза Нарбон в южна Франция и на катедралата там, за чийто олтар била поръчана тази картина.

       Исус разтваря ръцете си предвещаващ разпъването, което му предстои. Тази стойка е и класическият молитвен жест към Бог. Очите на молещия се не гледат към земните събития под него, а са отправени нагоре в общение с невидимия Отец. Преобразеният левитира в пространството. Но според синоптиците той стои стъпил на земята. В иконографската реторика издигането над земята тълкува сцената в смисъл на преждевременно предрешение на възкресението. Случката е засвидетелствана след първото предсказание за страданието по пътя на Исус към Великия ден в Йерусалим. Затова в католическия календар перикопата се чете на втората неделя през Великите пости. Облакът, който сигнализира божието присъствие, е отворен към човеците, за да могат да съзрат в Преобразения онзи, който ще се възнесе на небесата (Деян. 1,9), където ще бъде авторизиран за Господ на църквата. Той ще се върне в края на времената на същия божи облак и ще бъде разпознат от всяко око като съдник на живи и на мъртви (Откр. 1,7). Учениците на божията планина сега трябвало да се досетят, че видението е предизвестие за пришествието, когато „Бог ще изтрие всяка сълза от очите им, и смърт няма да има вече, ни скръб, ни плач, нито болка, защото предишното отмина“ (Откр 21,4). Ала те не вдяват.  

       Историческият фон на сцената е мойсеевото възлизане на Божията планина (Изх 24) и сиянието на лицето му (Изх 34,29-35). В евангелията Исус също възлиза на планина и ликът му също засиява (в библейската символика лицевото сияние е признак на божия праведник, удостоен с непосредствено общение с Бога). Но за разлика от Мойсей изменението на външния му вид е израз на вътрешна промяна: Исус е готов да поеме пътя на Голгота. И Мойсей е богоизбран праведник, но той не умира, за да изкупи падналия свят. Непосредствено предшестващата преобразяването сцена (Мт 16,21; Мк 8,31; Лк 9,22) предвещава на учениците страданието на Исус, както и на последователите му (Лк 9,23-24), а Лк 9,31 им пророкува неговата смърт. Тези предсказания ги омаломощяват и объркват. Лош ден за господните служители: илюзията за политическия месианизъм като източник на облаги разрушена. Учениците са удостоени с видение, което можело да ги ободри, да им разкрие преобразяването на целия миротвор в ново творение, да промени самите тях, но те не разбират.

       Изменението във вида на лицето на Исус – „преображението“ –  е сигнал за учениците, че Бог се отнася към него като към Моисей. Но не синайският герой, а Исус е обявен от Отеца за Син. Ако допуснем, че учениците редовно са посещавали синагогата, в техните уши титлата „Син Божи“ има само с едно значение - цар на Израил (Пс 2). Какво разбира библията под цар, е изложено най-добре и компактно в магна хартата на царската власт  - псалм 72. (Жалко само, че – според изданието на Българското библейско дружество от 2015 г. - във 2-ри стих царят съди народа, а в 4-ти стих царят съди бедните. Ако във втория стих това е правилният превод на йодийн, то в четвъртия глаголът е йишпот, очевидно дума със съвършено различен корен; царят няма да съди бедните, а ще им отстоява правата;). Последствието от царската интронизация свише ще бъде сетне уточнена от божия глас: Отецът инструктира учениците да слушат не кого да е, а Исус. Тук Бог не нарежда на учениците да съзерцават нетварната му светлина. Никой от синоптиците не тематизира божиите енергии. За енергии научаваме в писмата на Павел до Ефесяни, Филипяни и Колосяни в друг контекст. А където текстът не регистрира енергии, дедукцията на нетварна светлина е фикция без основа. Че синоптиците не предвиждат култивирането на вътрешни духовни очи, необходими за съзерцаването на нетварна светлина, се потвърждава от петровото предложение за издигане на сенници (преданието на Изх 25,8–9 е култова норма за съвременниците  на Исус): пребиваването на Бог не било предвидено за вътрешно преживяване, а се почитало външно за човека. Вътрешното преживяване е специалитет на Павел (2Кор13,6 и Гал 2,19-20), не на синоптиците. Преображението не е подходящо и като образец за молитва: телесният език на учениците тук не е жестът на богомолците. Тяхното падане по очи (Мт 17,6) не е проскинезисът – молитвеното поклонение респ. падане по очи пред Бога (Мт 2,11; 14,33) - а израз на уплахата. Достатъчно аргументи срещу телепортираната в синоптичното пространство небиблейска спекулация за вътрешно преживяване на нетварната божия благодат. Използването на преображенската случка като основа за богословие на съзерцателно божие преживяване е възможно само във време, когато егзегетиката е абдикирала като богословска дисциплина, а библията е съответно деградирана до сборник с орнаменти за украсяване на кабинетни елаборати. Там на  всичко отгоре понятието за божествени енергии е натоварен със смисъл, достатъчно различен от разбирането на тримата велики кападокийски отци, за да се окаже в противоречие с втория вселенски събор от 381 година.

       Една версия за последствията от преобразяването на Исус върху учениците според Лк 9,32 е заспиването и пробуждането. Този детайл можем да приемем cum grano salis като парадигма за психологическото състояние на християнина: човек, току-що пробудил се от налегналия го сън (т.е. буден, ама не съвсем).

       Опасността да не бъде заварен от Господа пак заспал (Мк 14,40) не е неутрализирана. Когато Господ идва, сънят не наляга кого да е, а самите апостоли, предобразите на бъдещите църковни служители.    

       Мимолетния блясък на Исус е риторичен похват за мигновеното онастоящяване на бъдещата му слава. Тази тежест („слава“ е превод на гръцкото „докса“, с която Септуагинта ще преведе от еврейската библия „кабод“ с първо значение на „тежест / брама“; жалко, че това божие бреме някак исфирясва в славния превод; но от това затруднение страдат и други преводи) той ще приеме в цялата й пълнота след кръстното  си страдание. Едва в пришествието си Господ ще разкрие мисията си изцяло на всички човеци (Лк 21,27). Но сега Петър не разбира какво му казва. Ученикът не приема, че кръстните страдания на учителя са необходими. Първообразът на върховния наместник христов все още се надява, че в бъдещето царство божие апостолите ще бъдат функционери на ръководна длъжност, диспенсирани от носенето на кръста. Блясъкът на истината не е подходящ герб за клетия човечец. Историята на църквата  ще покаже, как посвещаването в духовен сан не гарантира, че апостолското служение не е издигане в чин на религиозна номенклатура. Уплахата на учениците не е следствие от неочакваното видение или от внезапното ослепително сияне. Бъдещите църковните водачи се уплашили, защото чули, че служението им изисква да слушат Исус (Мт 17,5-6).

       Мойсей е военен стратег и народен водач при излизането на еврейския народ от Египет, в пустинята и в заселването му на източно-йорданските земи. Той символизира трите измерения, изграждащи модела на юдео-християнската вяра: освобождение от гнет, преодоляване на изкушения и заслужена свобода. Мойсей е първият свещеник на Бог, който (наново) запознава Израил с единствения му Господ, първият молитвен омбудсман на израилтяните пред Единствения и първият учител на божията правна воля. Всички тези качества трябва да се вземат под внимание, когато Новият завет се позовава на Моисей, като най-често цитираната старозаветна личност. Неговите разпоредби се защитават от Исус и се оценяват като вечно валидни (Мк 1,44; Лк 16,29.31). За Исус Мойсей е образец на подражание. Най-краткият синтез за ползата от мойсеевите разпоредби в живота на вярващия човек, е даден в Псалм 1 (жалко, че и той е преведен калпаво. Ако в 1-ви стих омод беше преведен вместо с буквалното ходи със застава, щеше да се създате конфигурацията отива-застава-седи, която символизира целостта на живота. С ходи, тази цялост се губи. Но в по-старото, синодално издание на Библията, тази цялост е спазена! Унищожаването на паралелизма във 2-ри стих чрез замяна на съществителното в оригинала с местоимение има същия ефект, като да редактираш вапцаровата „Пролет моя, моя бяла пролет“ в  „Пролет моя, бялата ми“. И в това отношение предното синодално издание е по-добро!) В преображенската сцена Мойсей заедно с Илия подкрепя мисията на Исус, възложена му от Отеца чрез царската титла Син божи. Когато изданието на Българското библейско дружество от 2015 г. на стр. 1 „потвърждава Мойсей като автор на първите пет книги от Библията“, нека припомним, че разказаната история не е разказващото време. Според 3Царе 6,1 излизането на израилтяните от Египет под водачеството на осемдесет годишния Моисей (Изх 7,7) се случва 480 години преди построяването на Соломоновия храм, т.е. окоро 1430 г. пр. Хр. От друга страна израилтяните са накарани да строят за фараона градовете Питом и Раамсес (Изх 1,11), от което следва, че става дума за Рамзес II (1279-1213 г. пр. Хр). Консесът сред егзегетите от историко-критичната школа през последните 20 години клони към не по-рано от 8-ми век пр. Хр. като датировка на книжния разказ за Мойсей в неговия начален стадий. Възстановяването на тези 700 години писмена и устна история на преданието засега е мисия невъзможна.

       Не споделям безпокойствието от „абсолютизирането на научните методи  в библеистиката (историко-критически, литературната и текстовата критика, критика на жанра, типологията), характерно за западната библеистика, защото тогава се пренебрегва свръхестественото, Божественото, а се набляга само на човешкото.“  (ХрК 2012 г./ брой 9, стр.35). Далеч не цялата западна библеистика прилага историко-критичните методи: приведената аргументация е типична за библеистите-фундаменталисти от Bible Belt. Разбира се, историчните критичари не са хванали пророка за брадата. Ала точно човешкото ги кара да питат в разработките си: „кои св. Отци? От коя епоха и от коя школа? Има ли различия в мненията им?“ (ibidem). Всеки от отческите quatuor sensus scripturae в подхода към Библията има своите ползи и граници. Ползи и граници имат и новите методи, които също са в състояние да тълкуват Божието слово, изразено на човешки език автентично, съобразено както с преданието, така и орентирани към злободневието. Смущениението от научните методи е неоснователно. Тук никой никого не пренебрегва. Честно ли е спрямо дисциплините на академичната общност да бъдат прилагани критериите за научност, а пък  богословието да се измъква от тях? Научните подходи (не само в егзететиката) са подчинени на попъровия принцип на фалсификацията. Така те са не само критични, но и самокритични. Те не са имунизирани  срещу критични питания под предлог, че свръхестественото има приоритет пред човешкото. A не е ли една от задачите на библеистиката да критикува свръхестественото божествено, когато се оказва естествено човешко (Мт 7,21-23)?  

       В определена традиция огнената колесница сякаш е запазена марка на бай Илия, а възнесението му се оказва черешката на тортата. Но в евангелията са важни други послания. След Мойсей и Авраам, той е на трето място по важност сред еврейските пророци, присъстващи в Новия завет. Когато Исус обяснява на учениците си, кой е Илия, те разбират, че той им говори за Йоан Кръстител (Мт 17, 9-13; Мк 9,9-13;), „който ще върви пред Него с духа и истината на Илия, за да обърне сърцата на бащите и децата и непокорните към разума на праведните, за да подготви народа да приеме Господа“ (Лк 1,17). Каква е ролята на този пророк в християнската духовност? В писма до Римляни Павел използва срещата на Илия с Бог на планината Хорив цитирайки 3Царе19,9 (едно от основанията за същинската преображенска планина вместо Тавор). Апостолът доказва непрекъснатата валидност на израилевата богоизбраност (Рим 11,1-6): обвиненията на Илия срещу Израил не хващат дикиш у Бога, та да отхвърли Израил. Според Павел дори убийството на Месия не може да накара Бог да се откаже от верността си към юдеите. Да бяха взели присърце християните павелевото опровержение на илиевия донос, за човечеството щяха да бъдат спестени най-позорните събития от историята на християнството. Онази еклесиология, според която църквата е субститут на Израил, е небиблейска, идеологическа и съвсем не безобидна.

       Има и още една сцена, в която евангелистите охарактеризират Илия. Когато учениците христови изявяват готовност да се разправят с негостоприемните самаряни по примера на Илия за среща с иноверците (4Царе 1), те са срязани от Исус (Лк 9,54-56). В сцената 3Царе 18,40 където Илия демонстрира що е ревностна вяра в Бога, по-скоро си спомняме за интеррелигиозния диалог в стила на терористите от ИДИЛ. Ако Исус осъжда мисионерската педагогика на тесвиеца, не е ли редно и библеистите да преразгледат под богословска лупа някои обноски на този християнски светия? Разбира се, имаме работа с многослоен образ, който генерира и многопосочна, противоречива символика. В период на икономически преход на израилската държава, в хода на който върхушката се мутризира, а маси от населението изпадат в бедност (те са изпаднати, а не изпаднали), човекът на духа вместо да се оттегли зад стените на религиозната си резиденция (където е на придворния прокок Натан му е мястото), започва по лична инициатива публичен конфликт с корумпираните силни на деня.

Всъщност, доближи ли 20-ти юли, по лична инициатива на медиите народните поверия публично ще ни успокоят, че и някои наши църкви също си знаят мястото.           

       Бл. Теофилакт Български, един от най-важните егзегети на Източната църква, размишлявайки какво биха могли да обсъждат Илия и Моисей с Исус, пише в своите Enarrationes: „Мойсей може би рекъл: Ти си този, чието страдание аз предвещах чрез заклания агнец и чрез изпълнената Пасха. А Илия може би рекъл: Аз предсказах твоето възкресение, като съживих сина на вдовицата“. Охридският архиепископ изяснява: преображението показва, че Исус въплъщава в личността си закона и пророците на светите писания. Разговорът между Исус и главните представители на Израил, засвидетелстван на преображението (Мт 17,3), ще трябва да бъде продължен от църквата в нейния диалог с богоизбрания остатък израилев. 

       Картината била поръчана на Рафаел в края на 1516 г. от папския вицеканцлер Джулио де Медичи, братовчед на папа Лъв Х, за катедралата Сен Жюст в Нарбон, където бил собственик на диоцез-синекура. (Когато в църквата някое длъжностно лице имал вуйчо владика, говорим за „непотизъм“ /от латинското nepōs =„племеник“/. От ХI век се развила практиката, владици и папи от да раздават служби на роднини. През 16 век се установява т.нар. кардинал-непот, чрез когото клановете от върхушката си осигурявали място в кардиналския колегиум, който избирал от своите редици папата. Официално институцията на непотизма била отменена през 18 век, неофициално имало редки случаи до средата на ХХ век. В католическите църкви на днешна Европа този вид персонална логистика е невъзможен. Изключение правят църкви от онези региони, за които се отнася Иван Вазовото „Пази Боже сляпо да прогледа“. Там вуйчовладикологистиката /констелацията, в която на църковни длъжности съвсем случайно се оказват например сестра, братовчед и племенник на владиката/ е нещо толкова обичайно, че повече възмущение предизвиква възмущението от нея. Ние сме сигурни, че  у нас такова нещо не може да се случи, тъй като местните църковници се отличават с висок християнски морал). При избора на темата за картинана на Рафаел решаваща роля изиграл празникът на двамата светци-покровители Юст и Пастор, чиито литургичен ден за възпоменание се падал на 6 август. Това е и денят, на който от 1457 г. насам се чества и празникът Преображение Господне. Вицеканцлерът пратил само копие на картината в Нарбон, а задържал оригинала за себе си в своята резиденция Палацо дела Канчелерия. След като Джулио Медичи бил избран 1523 г. за папа Климент VII, той заповядал да изложат картината в манастира Сан Пиетро ин Монторио на хълма Яникул в Рим. (Това е папата, който възлага 1532 г. на Микеланджело да нарисува „Страшния съд“). 1797 г. Наполеон завладява Папската държава. Картината била отвлечена в Париж. През 1801 г. била за пръв път публично изложена в Лувъра заедно с още 20 платна на Рафаел. След Виенския конгрес 1815 г. тя била върната заедно с още стотина конфискувани произведения на изкуството в Рим. Днес може да бъде видяна във ватиканската Пинакотека в изоснови реставрирания 1972-1975 г. вид.

       В края на 15-ти и началото на 16-ти век в Италия се оформил нов художествен идеал. Многообразието от възможности на кватроченто се изкачило до върха на своето преображение. Раздвижеността на линията достигнала при Филипино виртуозна брилянтност. Перуджино култивирал моделирането на фигурите чрез светлина, Белини чрез цветове. Илюзионизмът на Мантеня убедил наред с учението на Франческа за същнтостта на плоскостта. Неподозирана дотогава реалност на детайлите се свързала с овладяването на до крайност раздвиженото човешко тяло при Синьорели. Гирландайо показал как се аранжират многообразни, репрезентативни композиции. Около 1500-та година плурализмът от възвожности бил узрял за обобщение.

Превъплъщението на зрелия ренесанс в живописта има най-чист вид в творчеството на Рафаел. В папския Рим той нагледно осъществил цялостния синтез на всичко до тогава и засвидетелствал нова перфектна естетика. Тук противоречията между изкуство и природа, поезия и наука, истина и красота, разум и вяра били помирени. Когато починал 37 годишен, той вече бил изпробвал целия потенциал на ренесанса. В продължение на следващите 400 години за художествените академии авторът на „Преображението“ ще въде възприеман като пророка Илия и Мойсей законодателя в живописта, цар на академичния художнически Израил. Между 1525 и 1935 г. могат да се посочат 230 монографии посветени на картината. В същия период били създадени 70 копия, 50 графични репродукции и десетки графики, които цитират детайли от оригинала в композициите си. В началото на 20 век „Преображението“ изгубва превъзходния си ранг на най-прочутата картина в света. Новото поколение художници отрекло Рафаел като художествен авторитет. Търсенето на копия и на репродукции намаляло. В настъпилия обрат картината била възприемана като претоварена, прекалено театрална и неестествена. Други картини, между които и леонардовата Мона Лиза, могли да удовлетворят естетичните потребности доста по-добре благодарение на по-бързата разбираемост. „Преображението“ е пример за преходността на славата, която държала стотици години първенство и можела при променени условия за кратко време да бъде забравена. Habent sua fata imagines.

Надзъртана литература:

Библия, нов превод от оригиналните езици, ББД, 2015

Muhammad Asad: Die Botschaft des Koran. Ьbersetzung und Kommentar, Schwabenverlag, 2009

Wofgang Beinert u.a.: Handbuch der Dogmatik, Patmos Verlag, 1995

Botterweck, J: Theological Dictionary of the Old Testament, Eerdmans Publishing, 1978

Franзois Bovon: L"Evangile selon saint Luc. Commentaire du Nouveau Testament. Labor et Fides, 2000

Herbert Donner: Gesenius. Hebrдisches und Aramдisches Handwцrterbuch ьber das Alte Testament, Springer, 2013

Jan Christian Gertz: Grundinformation Altes Testament: Eine Einfьhrung in Literatur, Religion und Geschichte des Alten Testaments, UTB, 2019

Dieter Janz: Epilepsy viewed metaphysically; an interpretation of the biblical story of the epileptic boy and of Raphael’s Transfiguration, in: Epilepsia 27 (1986)

Georg Kauffmann: Propylдen-Kunstgeschichte, Bd. 7, Propylдen Verlag, Berlin, 1970

Gregor Kцnigstein: Raffaels Weltverklдrung: Das berьhmteste Gemдlde der Welt. Imhof, 2000

Pдpstliche Bibelkommission: Die Interpretation der Bibel in der Kirche, Bonn 1996

Karl Rahner u.a.: Lexikon fьr Theologie und Kirche, Herder Verlag, Freiburg, 1965

Georgio Vasari: Lebenslдufe der berьhmtesten Maler, Bildhauer und Architekten, Manesse, 1990

Marcel Viller: Dictionnaire de spiritualitй ascйtique et mystique, Beauchesne, 1980

Heinrich Wцlfflin: Kunstgeschichtliche Grundbegriffe: Das Problem der Stilentwicklung in der neueren Kunst, Schwabe Verlag, 2004


  



Тагове:   Други,   история,


Гласувай:
2


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pontus
Категория: Други
Прочетен: 9732
Постинги: 4
Коментари: 4
Гласове: 6
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031